Раздялата е част от живота и искаме или не, тя идва. Понякога късно през ноща, когато не си я очаквал, а друг път с първите лъчи без да ти позволи поне да разтъркаш сънените си очи. Ала, рано или късно тя ни навеставя.
Може би, единственото хубаво нещо в нея е начинът, по който ние сами я оформяме. Колкото и тъжна да бъде, можем да я улекотим и тя няма да се превърне в нещо ужасно за нас. Ще се разделим с тъжна усмивка и ще запазим добрите спомени.
От друга страна тя може да бъде грозна и ужасна и да те накара да изгориш драгите спомени. Да е толкова болезна, че да предпочетеш да захвърлиш всичко, добро и лошо, само и само за да не те боли повече.
Съжалявам, че се разделихме така. Казвам го тук, защото вече не мога да ти го кажа. Съжалявам, че всичко завърши толкова грозно. Ако година по-рано някой ми беше казал, нямаше да му повярвам.
Нямаше да повярвам, че двамата сме способни на това. Нямаше да повярвам, че можем да се превърнем в нещо, в което сами си обещавахме, че няма да се случи.
Едва ли можеш да предположиш какво изпитвам; каквото и да си мислиш, че съм направила, едва ли ще е истината.
За жалост или не, не аз те предадох. Колкото и да ти се иска аз да бях виновната, за да заспиваш спокойно вечер, не бях аз.
Не направих нищо, целящо да те нарани. А каквото направя от тук насетне, вече няма значение, защото и аз съм никоя за теб и дали съм мъртва или жива ти не си човекът, когото го вълнува.
Отново дръпна клечката и изгори моста, на който те чаках. Колкото и далече да ти се струваше, всъщност бях толкова близо. Чаках те от другата страна и останах докрая, докато и последната греда не падна, докато и последния пламък не загасна. Докато самото ми сърце не изгоря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар