19.12.2010 г.

Човек/Чудовище

Уверяваме се, че има по-ужасни неща от нас, за да можем да живеем в мир със себе си.

Знаем какво трябва да направим, но го отлагаме успокоявайки се, че има време, докато не дойде момент, в който осъзнаем, че няма по-лошо от това да се залъгваш, че има време.

Когато даваме съвет сме безупречни, убедителни, прави. Но когато ние трябва да изпълним този съвет, който по-рано е излязал от собствените ни устни, ние ще направим най-глупавото нещо, но не и това, което знаем, че трябва да направим.

Подиграваме се с думите, стойността им пада и пада, само заради това, че не знаем как да ги използваме. Говорим със заучени реплики, които са изтъкани от лъжи.

На думи сме силни, можем да направим всичко, казваме, че ще направим всичко. Но когато стане въпрос за действие, засрамено ще извърнем поглед и няма да направим нищо... абсолютно нищо.

Знаем, кои са ценните за нас хора, знаем, кои обичаме и без кои не искаме да живеем и пак продължаваме да ги приемаме за даденост?

Изпускаме всички онези моменти, в които трябва да участваме; намесваме се в тези, които не значат нищо и са просто опит за компенсация.

Питам се, защо го правим, когато знаем, че всичко това прогонва щастието...

Няма коментари:

Публикуване на коментар