Последните дни.

И ето стоя на прага на едно отиващо си лято. Въпреки че лятото свърши, за мен краят е сега.
Написах един пост, когато пристигнах тук, а сега пиша и финалния пост, когато дойде време да събера отново багажа си, този път спокойно и внимателно, за разлика от когато тръгнах насам. Вярваш ли ми или не, за десет минути събрах всичко, или по-точно с треперещи ръце напъхах каквото докопах, с очи на сълзи, когато поех насам и с парещата болка в сърцето ми, но няма да задълбочаваме в това.
Това е предпоследната ми вечер тук и се захванах сега да пиша, тъй като в последната си вечер няма да имам време да надраскам тези редове.

Всички около мен легнаха, няма никой, с когото да си говоря по скайп, така че спокойно мога да се съсредоточа върху разхвърляните си мисли. И нека започна...

Прекарах два месеца тук; научих доста неща, ценни неща, получих съвети, които ще ми помогнат да разреша някои от проблемите си и събрах толкова скъпи и драги моменти, които ще ме топлят през задаващата се зима. Изживях прекрасни дни, поплаках си на моменти, смях се много, ядосвах се, с няколко думи: дни изпълнени с най-различни емоции, точно в мой стил.
Имаше дни, в които не исках да ставам от леглото, за да не посрещна това, което ме очакваше; да си спестя изпадането в депресия, да си спестя поредната доза сълзи. Имаше дни, когато се събуждах с усмивка, радвайки се на сладкия шум от дъжда... имаше всякакви дни. Това, което мога да кажа в заключение - не съжалявам за нито един от тях, всеки ми е дал по нещо ценно, което съм запазила за себе си, нещо ценно, което само аз мога да разбера.
Каквото и да имаше, радвам се на всеки ден, който изживях, сега когато си правя скромната равносметка. И знам, че когато вдруги ден потегля ще ми липсва. Сигурно някоя друга сълза ще избяга по лицето ми и после ще се усмихна. Но няма как, трябва да се прибера вкъщи, за да се изправя срещу новите неща, които ме очакват.

Сега, когато си взимам довиждане с всичко, което се случи тук, с това лято, с тези моменти, които вече са се превърнали в спомени изпитвам лека тъга, която ме човърка и се разпростира из ума ми. Краят винаги ми действа така. Понякога е по-трудно и непоносимо, понякога е по-леко и безболезнено. Но винаги той оставя невидими следи в мен.
Някой би ми казал, че какво толкова има да те натъжава? Какво ЧАК толкова има да те натъжва, та, нали се прибираш вкъщи, а и си си прекала добре?
Е, драги мой, ако не ме познаваш с право ще попиташ. Не знам дали е добра или лоша черта на характера ми, но аз съм такава, че никога не подминавам нещо, което ми се е случило просто така. Мислите ми се разпростират нашироко, обгръщат всичко случило се, което повечето не биха дори и определили като важно. Умът ми винаги е изненадвал дори и мен самата, когато се действа така. Аз винаги съм гледала по един особен начин на случващото се, на преживяното, на миналото и бъдещето. Трудно ми е да го обясня, защото по този начин чувствам, че думите ми стават все по-объркани. Ако създавам затруднения в теб, ще се наложи да ми простиш и да се опиташ да го разбереш; но дори и да не го направиш няма да те обвиня.

Ред след ред, минута след минути стигнах и до този момент - дойде време за най-тъжната думичка, както се пее в една песен (there's just no sadder word to say).

Auf Wiedersehen.