Hello, my world! Мина доста време от първата ми публикация, а уж смятах да пиша по-редовно. Но все пак мисля, че писането трябва да става в момент, в който пръстите ти изпитват желание да зашарат по клавиатурата, а не по график, който предварително си определил (освен ако не става въпрос за работа). Пък и без това не съм добра в графиците и обикновено изчаквам последният ден да дойде, за да подхвана нещото, което е накарало този график да бъда създаден.
Смених местоположението си: Hallo, Deutschland!
Изместих се с няколко километра от родината, но честно казано не се чувствам по-различно. Може би това се дължи на факта, че често съм идвала тук и до някъде съм свикнала и Мюнхен (градът, където се намирам) не е напълно напознат за мен. Но от друга страна българската красноречива и звучна реч ми липсва. Липсват ми и приятелите ми и това да знам, че във всеки един момент, когато пожелая мога да изляза с тях и да се помотаем из улиците, без нищо съществено за правене. За това пък седя сама в стаята си, която всъщност е хол, но е много приятна и уютна. Слушам стари парчета, които през годините са си спечелили правото да се квалифицират в категорията "Златни хитове", които ми навяват лека носталгия за... всичко. Остават двайсет минути до дванайсет, но сигурно докато завърша този пост ще са станали по-малко или дори изтекли. Би трябвало да легна, за да мога да се наспя по-добре, тъй като часовникът отново ще звънне в 6 сутринта и очите ми няма да искат да се отворят, а тялото ми ще се чувства прекалено уморено, за да се помръдно дори и на милиметър от позата, в която е застинало. Но сякаш не ми се спи. Прави ми се нещо друго и вероятно правя това, което ми се прави, въпреки че не е точно така. Личи си, че съзнанието ми има нужда от почивка при тези объркани мисли. Ала то няма милост към и ме връща към добрите стари спомени, към не толкова добрите, препраща ме към бъдещето... към това неясно бъдеще, което всеки един ден може да промени, а после се съсредоточава върху моите любими и скъпи хора.

Току-що се пусна една песничка, която е много хубава, но тъжна - Josh Groban - To were you are - която ме накара да се замисля върху една болезнена тема. Със сигурност не е нещо ново и драги ми читателю (ако въобще съществуваш) няма да се изненадаш, но това няма да ме спре по простата причина, че не си го чул от мен.
Какво правиш, когато любимият човек... любимите ти приятели... какво ще направиш, ако те изчезнат, ако се случи нещо лошо и някой или нещо ти ги отнеме? Не говоря за това да се скарате, да приключите връзката си или просто да се промените. Какво правиш когато обстоятелствата, съдбата, случайността или както искаш го наречи, ти ги отнеме? Как може да се задоволиш само с прекрасните спомени, които всеки път карат очите ти да усетят онази влажна топлина? Как може да подхранваш съществуването си само с един спомен, който ти напомня за любовта - било то приятелска или онази любов, в която откриваш своята половинка. Физически няма да умреш, но ще загубиш част от себе си, ето така ще живееш. Ще загубиш онази част, която е създадена от човека, която е била специално и само единствено за него; част, която те е изпълвала както с приятни и щасливи чувства, така и с неприятни, но разбира се, тези които имат значение винаги са положителните в края на деня. Човешкото съзнание е направено така, че да помни ясно хубавите спомени, а лошите да избледняват с време, въпреки че винаги си имаш едно на ум, но не си даваш усилия да ги запомниш.
Това, което искам да кажа в заключение - надявам се да не усетя, да не разбера напълно и изцяло отговорът на този въпрос.

1 минута.