„Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване.”
На изток от Рая, Джон Стайнбек
Преди месец започнах да чета въпросната книга и съм радостна, че го направих. Мисля, че това е една от книгите, които трябва да се прочетат поне още веднъж в живота.
Някои казват, че е прекалено класифицираща - добрите и лошите, правилно и грешно. Мисля, че не бих я определила като "прекалено". Но всеки възприема думите по-различен начин.
Това, което ми харесва в това произведение е начинът, по който думите навлизат в съзнанието ми, посланията, които оставя и всички онези цитати, които ме карат да спра да чета и да се замисля над това, което е казано или пък да го запиша, за да го обмисля по-късно.
Има красиви и грозни истини, които се пречупват през моя светоглед и ценностна система, вземайки своята собствена поука.
А този цитат е един от любимите ми. Красотата му е във всяка една изпозлвана дума, внимателно подбрана за да достигне до читателя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар