Здравей...
Отново съм тук, защото сякаш с теб е най-безопасно да говоря. Стигна се до това положение, в което аз не трябва да предам мечтите си, желанията си... себе си. От мен се иска да направя това, което на другите им изнася. Лошото е, че това не е добре за мен; не е това, което искам; не е това, което ще ме направи щастлива.
Когато споделя това с тях, те ми казват, че не разбирам, че не знам какво искам. А аз знам... по дяволите знам, какво искам точно сега. И знам, че не искам това. Защо те не могат да повярват в мен? Защо не могат да се доверят на думите ми и да ме оставят да бъда? Защо ТЕ знаят по-добре? И не ми излизай с този скапан номер, че са по-големи. Без значение опита им, без значение годините им, без значение каквото и да било, ТЕ не могат да казват какво аз искам, не могат да определят бъдещето ми по този насилствен начин... не могат.
Защото дори и да играят една от най-важните роли в моя живот, това не им дава никакво право да се гаврят по този начин с мен. Толкова неправилно ми се вижда да се бъркаш в чуждите дела и да отнемаш правото на някого да избере собственото си бъдеще.
Знам, че това няма да е последния път, в който ще трябва да се боря с тях по този въпрос. Може да ти изглежда глупаво всичко това, което пиша, да си помислиш, че това не е такъв проблем на какъвто го правя, но напротив. За мен е толкова голям проблем и винаги ще бъде, когато някой иска да направя нещо, което на него ще му изнася и да потъпкам себе си.
Никога не трябва да искаш от някого да загърби себе си заради теб, да го караш да лишава личността си от щастие, да ограничиш възможностите му [освен, ако желанята му не съвпадат с втоите, тогава вече е съвсем друг въпрос] и да се ебаваш по този начин с него. Обичаш ли го, цениш ли го - остави го да бъде себе си, остави го се стреми към своето щастие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар