бъра-бъра

Ха... едно време се обаждахме на близките си приятели и разговаряхме с тях за това, което ни тормози. А какво правя сега? Пиша си в блога... определено този свят не отива на добре. Ала да кажем, че си имам оправдание - въпреки че от всичко най-ненавиждам оправданията - късно е, а те са далеч от мен. А пък ако реша да им звънна, ще ми излезе прекалено скъпо, за това ще почакам да стане по-нормален час, за да им се обадя, но до тогава имам нужда да поговоря или попиша и ето ме, пак се озовах тук, скъпо ми блочге с разхвърляни мисли.
Тази седмица се чувствах като робот. Всичко, което извършвах беше толкова механично, предвидимо, отблъскващо, изнервящо. Нямаше грам спонтанност, изненада, непредвиденост. Ставах сутрин, изпивах си кафето, тръгвах за работа, после се прибирах. Маршрутът беше един и същи, движенията ми с нищо не се различаваха, единствено дрехите, които носех. Сядах на една и съща седалка, гледах през прозореца, забила поглед в тъмнината в тунела и слушах музика. Ала, може би трябва и себе си да обвиня за това. Сякаш аз самата нямах желание да се случи нещо различно. Вместо да се разходя след работа, да направя нещо различно и по-вълнуващо, аз хващах метрото за вкъщи и с наведена глава се прибирах. Да, Вели... трябваше да излезеш.
Може би, защото беше прекалено слънчево и това потисна човечето в мен и го накара да се скрие от слънцето между четирите стени. Е, както и да е. Вече е минало, но трябва следващите дни да се заредя с малко положителна енергия, че наистина ще ме докара до някоя депресия с това темпо.

хаха

Засега май само това искам да ти кажа, верно ми блогче. Поне ти винаги си тук. (Не, че имаш избор, де.)