A shelf full of secrets

Винаги когато реша да подреждам някое от шкафчетата си намирам забравени неща, които притежавам, стари писма, картички, снимки, камъчета и какво ли още не. Тогава си припомням какво богатство имам под носа си. Подреждането винаги е полезно.

20 seconds

Поглеждай това твърдение през великия поглед на Мис Тик, тези 20 секунди могат да бъдат разтегливо понятие.
Някой хора събират цял живот тази 20-секундна смелост. Други по-малко. Но едни 20 секунди могат да бъдат различни за всеки човек.

Rainy day

Усещам как спомените ми избледняват, за това трябва да започна да ги записвам, докато все още си спомням.

Бяхме на работа, както обикновено, но бяха изминали едва три-четири часа и заваля страшен порой. Точно бях започнала да се оттегчавам на играта ми и дъжда ме спаси. Кристина беше пристигнала и даваше почивки, когато се наложи да прекъсне тази своя дейност. Всички бяхме в почивка, благодарение на силния летен дъжд.

Хората се бяха разделили на групички и всеки се забавляваше по свой начин. До колкото си спомням кецовете ми бяха вир вода след един час и нямаше как да продължавам да работя така. За това се разменихме с Кристина, тя остана на моята игра, а аз щях да дойда по-късно, когато беше време за другите почивки. Така че имах няколко свободни часа. Какво щастие! Напускайки парка се срещнах с Гърсън, който също си тръгваше. Така заедно поехме по тъй любимият ни бордуок. Вървяхме бавно, а топлите и едри капки се впиваха в дрехите ни. Спомням си, че на моменти нищо не се виждаше - толкова засилваше. Но въпреки това дъждът беше топъл, като всеки друг път. Едно от интересните и различни неща в Атлантик Сити. Говорехме си през цялото време по пътя към вкъщи. И двамата се наслаждавахме с цяло душа на момента. Това беше един от най-хубавите ни моменти заедно. Сега сещайки се за него и връщайки се назад във времето, ми се струва още по-скъп и мил спомен. 

Гърсън извървя целия път до Тексъс авеню, където живеех и когато стигнахме до верандата се настанихме на мокрито столове и с изненада установихме, че всичките ми дрехи бяха мокри с изключение на дупето ми, където ранцата е била. Картинката беше наистина забавна и доста се посмяхме. После му предложих сандвичите, които бях приготвила за себе си за работа и той с удоволствие ги прие, даже ги описа като вкусни. 

Поговорихме още малко и се разделихме. Той се прибра, тъй като трябваше да се отърве от мокрите дрехи, нещо, което и аз се готвех да направя. 

Беше хубав ден. Това забелязах, че винаги, когато валеше денят ставаше още по-хубав. Така не съм се радвала през живота си на дъжд. 

summer of 2012

That's what we did. And I miss it.

Twoshirts and Two Noses

we see you. now we are you.

I asked my favorite book where my life is going to. And that was the answer.

What Tiffany had noticed was that witches filled space. In a way that was almost impossible to describe, they seemed to be more real than others around them. They just showed up more. But if they didn’t want to be seen, they became amazingly hard to notice. They didn’t hide, they didn’t magically fade away, although it might seem like that, but if you had to describe the room afterwards you’d swear there hadn’t been a witch in it. They just seemed to let themselves get lost.
‘Ah yes, well done,’ said Miss Tick. ‘I was wondering when you’d notice.’
Ha! thought Tiffany.
Miss Level got realer as she walked towards them. She was all in black, but clattered slightly as she walked because of all the black jewellery she wore, and she did have glasses, too, which struck Tiffany as odd for a witch. Miss Level reminded Tiffany of a happy hen. And she had two arms, the normal number.
‘Ah, Miss Tick,’ she said. ‘And you must be Tiffany Aching.’ Tiffany knew enough to bow; witches don’t curtsy (unless they want to embarrass Roland).
‘I’d just like to have a word with Miss Level, Tiffany, if you don’t mind,’ said Miss Tick, meaningfully. ‘Senior witch business.’
Ha! thought Tiffany again, because she liked the sound of it.
‘I’ll just go and have a look at a tree then, shall I?’ she said with what she hoped was withering sarcasm.

Coming back to where you started is not the same as never leaving.

Осем месеца по-късно. 

Дори не знам откъде да започна. Спомените ми се преплитат, някой загубили се в очакване да бъдат намерени, други все тъй пресни сякаш преди минути случили се. 

Беше едно прекрасно лято. Пренаситено с емоции, случки, проблеми, веселби и какво ли още не. Ето, че се завърнах от своето скромно пътешествие с огромен куфар, пълен не с дрехи и подаръци, а с много спомени, които ще топлят душата ми дълги години напред. Плюс татуировка.

Искам толкова да споделя, толкова да напиша и ето, че пръстите ми остават във въздуха, неспособни да наберат клавишите на клавиатурата.  Може би просто няма да е тази нощ. Но все пак, исках да споделя, че се върнах.

The road goes on and on.

Е, вече е официално. Договорът е подписан и на 1-ви юни заминавам за САЩ. За три месеца. Ще се бачка здраво, но това е част от приключението.

Ще бъде интересно пътешествие. Ще се постарая да извлека най-доброто, което мога, с надеждите, че няма да разочаровам себе си и ще се справя с всичко, с което се сблъскам.

Ироничното е, че една година по-рано толкова исках да бъда на другия край на океана. А сега искам да остана тук.
Преди една година си мечтаех за далечната Америка, а сега когато бъда там ще си мечтая за България.
Но животът е такъв предполагам?

Въпреки това... въпреки това, което мога да загубя, знам, че трябва да направя това пътешествие и да не променям плановете си, заради хора, които са се появили в живота ми.
Както се появяват, така и си тръгват.

Пък може би понякога... остават. Only time will tell.